Станислав Воленски
Забраната, издадена от Бойко Борисов да се провеждат тържествени мероприятия във връзка с 3 март представлява една очевидно сериозна заявка за политика на национално ниво. Разбира се, не първата. Но като емоция несъмнено най-чувствителната. Столичният кмет фактически иззе прерогативите на самия Първанов - за когото се кълнеше, че в никакъв случай не мисли да си разваля отношенията с него само, за да угажда на дясната опозиция. Е, сега не си развали отношенията. Само му забрани да участва в празника. Като отмени самия празник.
С това фактически Бойко Борисов отмени Първанов в качеството му на президент. Поне като мащаб на мислене. Нищо, че Първанов после реши да му се зъби. Кметът победи президента в кратката схватка. И всички го разбраха.
Впрочем, може би наистина Борисов не иска да си разваля отношенията с Първанов. Логично е да се стреми да ги запази добри - предстоят му тежки парламентарни избори, управляващите се обединяват в страха си пред него, самият той не иска да прави предизборни коалиции с десните... Само това му липсва - да се кара и с президента. Тогава защо го направи?
Изкушението се появи от явната неадекватност на Първанов в реакциите му спрямо трагедията в Червен бряг. И наистина: що за логика имаше в съобщението, че ще бъде обявен национален траур, след като бъдат разпознати загиналите? Защо чак тогава? Какво като бъдат разпознати - да не би Първанов да очакваше да възкръснат? Налице са овъглени трупове, вината за това се носи изцяло, напълно и абсолютно от управляващите - сред които нямаше доблестни хора нито да си дадат оставките, нито пък някой да им ги поиска. И след като има жертви, защо трябваше да се чака разпознаването, за да се обяви траурът? Причината беше повече от очевидна: Първанов искаше да приглуши ужаса от трагедията. Чрез фанфарите на празничната заря. Да притъпи прозрението на обществото, което обхваща все по-голяма част от избирателите. И което прозрение гласи, че тази управляваща коалиция, създадена именно от него, от Първанов, е виновна за трагедията не само в Червен бряг - но и за перманентната национална трагедия, в която е изпаднала страната след началото на нейното управление. Това искаше Първанов - да се развеят празнични знамена върху обгорелите кости на жертвите, да маршируват гвардейците върху пепелта на загиналите, да се изкипри самият той в поредната си популистка проява върху труповете. А след като си изпълни поредната пи-ар акция, тогава вече може и траур. Първо политическите цели. Траурът може да почака.
И така: като се отвлечем за малко от политическите страсти, не може да не се признае, че Бойко Борисов просто се опита да предотврати едно безобразие. Отделен въпрос е доколко Първанов ще му прости това. Впрочем, отсега се знае. Няма да му го прости. Политическият шамар е прекалено оглушителен, за да предположи подминаването му. А и не само политически е този шамар. През очите на цялата държава Борисов забрани на президента да извърши нещо. Да забраняваш на един президент - при това така, че на него да му остава само безпомощно да ти се подчини или безсилно да тропа с крачета; надали съвременната европейска история познава по-голямо унижение от това за един държавен глава.
Внезапният удар на Бойко Борисов (впрочем, независимо дали той самият го осъзнава като такъв) ще има сериозни последици изобщо в отношенията между институциите. И то не само заради личната обида, която кметът нанесе на президента. А защото лидерът на ГЕРБ прекалено ясно демонстрира неща, които по принцип липсват на по-голямата част от политическата ни класа: решителност, бързина, улавяне гребена на политическата вълна. Друг е въпросът дали в последствие разиграният цирк в задочния диалог между него и президента беше наистина уместен за мащабите на случилото се.
